4 години на обучението ми пролетяха бързо и незабележимо. Все още помня много добре моите първи дни, когато дойдох в София самичка с три големи куфара. Не ми беше страшно, напротив, изгарях от интерес.
И ето стаята на 8 етаж, за която знаеха само онези, които живееха там, забавните съквартирантки Алина и Кристина, първата ни електрическа печка ( струвала е 15 евро, а за нейния ремонт платихме 10), сибирски студ през зимата, низкото налягане на едва топлата вода, забавни видеа, заснети на малък фотоапарат. А след 3 месеца - 24 часа дълъг път вкъщи преди Нова година, където ме чакаше маса пълна с домашни и вкусни ястия. И представете си, 4 сутринта, голям студ, автобусът спира по пътя, на 50 км от града ми, всички спят и докато слизам започва да гърми фойерверк, конфети и викове от радост. Така ме посрещна майка ми, която все още не спи всяка нощ, когато се прибирам вкъщи. Обичам те мамо, липсваш ми много!
Тъй като бях непълнолетна, моите колеги бяха много изнанадани, че дойдох да уча на 17 години в чужда държава без да говоря добре български. Повечето казваха, че съм направила грешка и т.н. Но не. Всичко вървеше към по-добро. Благодаря на всичките ми колеги за помощта, която са ми оказвали през тези тежки години на обучението ми. За тези 4 години нито веднъж не съм съжалявала за нищо. Дори за това, че съм записала да уча във факултета по журналистика.
За него знаят, най-вероятно, само онези, които учат и преподават там. Радвам се, че повече не трябва да пиша курсови работи и домашни, че повече няма да има бессъни нощи преди изпити. Едва ли ще работя като журналист, но тази специалност ми даде онова, което в другите не дават. Благодаря на преподавателите, които са ми дали знания и увереността в себе си. Научих се да се интересувам и да питам "Защо?".
Студенстки живот - това е училище на живота. Това е период, през който трябва да мине всеки. Ще ми липсва. Но съвсееем малко.
