пятница, 22 января 2016 г.

Еще не утраченная молодость

 В поисках книги для души я попала на роман "Kафе утраченной молодости" Патрика Модиано. Могу сказать, что осталась под сильным впечатлением. Мне бы хотелось написать замечательную рецензию, но так как я не специалист, лишь поделюсь некоторыми мыслями. 
 Роман состоит из 5 глав, каждая из которых представляет монолог одного из героев книги. Только дочитав последнюю страничку получается понять весь сюжет целиком. Читая роман появляется ощущение, как будто собираешь картинку из пазлов. Книга грустная, но в то же время прекрасная. 
 Главная героиня, по прозвищу Луки, 22 лет, пытается спастись бегством от самой себя и от настоящего, от обыденности и серых будней, гуляя по маленьким улочкам Парижа. Остальные герои - пытаются понять происходящее на основе прошлых событий. Они ищут "точки пересечения", "нейтральные зоны" и "вечного возвращения". 
 Дочитав книгу до конца мне показалось, что у меня есть нечто общее с главной героиней. Мне тоже 22. Я также пытаюсь найти свое место в этом большом, но в тоже время тесном мире. И пока одна часть молодежи путешествует, работает временно или постоянно в Европе, а другая часть женится, делает детей, то где же нахожусь я? Скорее всего посередине пути, даже где-то в стороне, лежу и наслаждаюсь солнечными лучами и прохладным коктейлем. 
 В целом, книга подтолкнула меня задуматься о том, что молодость это самый яркий, незабываемый, невозвратный и  до какой-то степени беззаботный этап в жизни. Но осознание этого приходит, когда на ДР дарят торт в форме 30. Конечно, самое важное, на сколько лет чувствует себя человек в душе. Только разница в том, что мир воспринимается по-разному, когда тебе 20-25 или уже 30. 
  А вместо послесловия, цитата из книги: "Когда любишь кого-нибудь по-настоящему, приходится принимать часть его тайны..." 



Още не загубена младост

 В търсене на книга за душа попаднах на роман "Кафе на загубена младост" на Патрик Модиано. За съжаление, книгата още не е преведена на български език. Мога да кажа, че останах c голямо впечатление след като я прочетох. Бих искала да напиша една добра рецензия, но тъй като не съм специалист, ще споделя някои от мислите ми за книгата. 
 Романът се състои от 5 глави, всяка от които представлява монолог на един от главните герои. След прочитане на последната страница читателят може да вникне в целия сюжет. Четейки роман се появява усещане за сглобяване на картинка от пъзли. Романът е тъжен, но в същото време и прекрасен. 
 Главната героиня, с прякор Луки, е на 22 години, опитва се да се спаси с бягството от себе си и от настоящето, от баналност и от сивите делници, докато се разхожда по малките улички на Париж. Останалите герои - опитват се да разберат случващото се въз основата на миналите събития. Те търсят "пресечни точки", "неутрални зони" и "вечното завръщане".
 След като прочетох книгата до края, ми се стори, че имам нещо общо с главната героиня. И аз съм на 22. Също опитвам се да намеря мястото ми в този голям, но същевременно тесен свят. И докато една част от младите пътешестват, работят временно или постоянно в Европа, а другата част се женят и правят  деца, тогава къде се намирам аз? Най-вероятно по средата на пътя, по-точно някъде настрана, лежа и се наслаждавам на слънчевите лъчи и прохладен коктейл.
 Като цяло, книгата ме подтикна да се замисля за това, че младостта е един много ярък, незабравим, невъзвратим и донякъде безгрижен етап от живота. Но осъзнаване на това идва, когато на рождения ден ти подаряват торта във форма на число 30. Разбира се, важното е на колко години човек усеща себе си вътре в душата. Само че разликата е там, че светът се възприема по-различно, когато си на 20-25 и на 30 години. 
  А вместо заключение, цитат от книгата: "Когато обичаш някого истински, трябва да приемеш част от тайната му..."